Завръщането на Божия Дух

Дж. Н. Андрюс

„И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“ (Екл. 12:7).

Този текст е точната противоположност на Битие 2:7:

„И Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа“.

Единият текст поучава, как бил образуван човекът първоначално. Другият съобщава процеса на разпадането му. Онова, което Бог направи при сътворяването, смъртта анулира чрез разпадане. Всъщност в Божията книга смъртта има лош характер; тя не е приятел, а враг. При това толкова сериозен и страшен враг, че нейното унищожение е обект на специално обещание към Божиите люде (1 Кор. 15:26). Силата на смъртта е контролирана от самия Сатана (Евреи 2:14). Смъртта дойде от дявола, както животът – от Бога.

Бог даде на човека живот и му обясни, че ако Му се покорява, ще продължи да живее (Битие 2-ра гл.). Като каза на Ева, че щом съгреши тя ще бъде въведена в по-висш живот, дяволът докара смърт на расата ни. Схващането на Милтън, че смъртта е дете на греха и дявола е съвсем вярно.

Но мнозина понастоящем вярват, че смъртта ще бъде портата към безкрайни радости! Смъртта, както те си я представят, е врата, през която християнинът влиза в небето! Чрез какви средства беше изградена тази врата? – Чрез бунта на човека против Бога. Кой е главното действащо лице в насърчаването на тази постъпка? – Дяволът! Как го нарича Исус поради това дело? – Убиец. (Йоан 8:44). Ако смъртта е врата към небето, то Сатана изпълнява ролята на портиер на небето, понеже разполага със силата на смъртта.

Едно от главните доказателства, че когато умрат, човеците достигат небето, се намира в нашия текст, който се цитира толкова често: „… духът ще се върне при Бога, Който го е дал“. Доказва ли това, че смъртта вкарва хората в небето? Моля, размислете преди да отговорите. В такъв случай, моля, обърнете внимание, че този текст не описва случая само на праведните; в него се говори за смъртта като за общ дял на човека. Тогава излиза, че като умрат, всички човеци отиват на небето, независимо какво може да стане с тях в последствие. Може ли да е вярно, че всеки нечестив ще влезе през портите на светия град, когато умре? (Виж Откр. 21:17; 22:14, 15)

Но, наистина, не ни ли учи този текст за влизане на праведните в небето при смъртта? – Не, освен ако поучава, че там влизат и нечестивите, понеже текстът описва общия дял на човечеството. Първо са описани немощите на старостта и тогава разпадането на човека при смъртта. Факт е, че Соломон увещава младите да посещават Божията служба, преди да бъдат постигнати от немощи, които водят до окончателно разлагане. Ако се говореше само за една група, това щяха да бъдат по-скоро нечестивите, отколкото праведните, защото Соломон не би желал млад човек да израсне, докато стигне тези немощи и неподготвен да срещне последвалия разпад.

Соломон описва именно разрушаването на човека след като немощите на старостта са изцедили всичката му сила, а не преселване в небето. Господ Бог създаде човека от земната пръст. Със смъртта се постига тази пръст да се върне в земята, както е била преди да е образувала човека. Ако Бог извършва първото дело, не Той е, който го унищожава. Съвсем не! Всичко това се прави от неприятел.

„…духът ще се върне при Бога, Който го е дал“. Има доклад за даване на дух от Бога. Когато Бог създаде човека от пръстта, Той вдъхна в ноздрите му жизнено дихание и човекът стана жива душа. Когато смъртта разпадне човека, именно това, което Бог даде на човека, се връща. Това, което идва от Бога, се завръща при Бога, също както онова, което идва от земята, се връща в земята. Ще кажете: „Тогава какво по-добро доказателство можем да имаме, че човеците са щастливи с Бога, когато умрат? Кой може да отрече блажено съществуване на човешките духове в Божието присъствие? И какво ще направите сега с всички текстове, които привеждате, за да покажете, че в смъртта няма спомен за Бога, че при смъртта мислите на човеците погиват, че те спят в мълчание, докато небесата преминат, че те ще бъдат доволни, когато се събудят в Христовия образи, че ако нямаше възкресение, нямаше да има придобиване на преимущество, даже и от верния Павел“? Не оставяйте тези представи настрана твърде прибързано; всички те са схващания на човеци, вдъхновени от Бога. (Виж Псалм 6:5; Исая 38:18, 19; Псалм 146:4; Йов 14:12, 13; Псалм 17:15; 1 Кор. 15:32).

„Но, ако духът се връща при Бога, не трябва ли той да бъде щастлив в Неговото присъствие? И не трябва ли да знае безкрайно повече, отколкото е знаел, докато човекът е бил жив“? Онези, които задават такива въпроси, пропускат да забележат една точка в текста; и тази точка е ключова за цялата тема. Онова, което отива при Бога, е дошло от Него. Вие загатвате, че щом се върне при Бога, духът навлиза в блажено съществуване в Неговото присъствие. Обмислили ли сте добре тази точка? След като се е върнал, той съществува в Божието присъствие със също толкова съзнателно съществуване, колкото е имал преди да дойде от Него. Не се връща повече от онова, което е дошло. Той не е по-издигнат, когато напусне човека, за да се върне при Бога, отколкото когато е напуснал Бога, за да дойде при човека.

Може ли духовете на мъртвите някога да са живели с Бога, след което да са Го оставили, дошли са да живеят с човеците, след което да са се върнали, за да заживеят отново с Бога? – Да се твърди подобно нещо, би било достатъчно абсурдно. Някой спомня ли си нещо за предишното си живеене в Божието присъствие, преди да е заживял в този свят на скърби? – Никой не си спомня за токова нещо?

Но, ако е така, колко по-добре щеше да е, ако ни беше позволено да си останем в небето, когато сме били там, отколкото да бъдем изпратени в този свят на скръб, мръсотия и престъпление. Със сигурност, ако популярното тълкувание на този текст беше правилно, всички щяха да се връщат в небето щом умрат, но даже и тогава колко по-добро е разложението, в сравнение със сътворението? Колко по-полезно излиза делото на Сатана във внасянето на смъртта, която връща всички ни в небето, отколкото делото на Създателя, което е смъкнало щастливите духове на всички ни от небето, за да заживеем в скръб, грях и болка?

Читателят ще види, че е налице също толкова блажено съществуване за духа след този живот, колкото и преди него. Онова, което дойде от Бога, за да направи човека способен да живее, се връща при Бога, когато той престава да живее.

Извършено е велико дело от Създателя, в което Той е дарил на човека онова, което при смъртта му взема от него. Бог сътвори Адам и му даде жизнено дихание, и човекът, сътворен по такъв начин, стана жива душа. Даже се казва, че Бог духнал в ноздрите на човека. Именно това беше нещото, което даде на Адам живот. Елиу ни казва, че „диханието на Всемогъщия“ му дало ЖИВОТ, т. е. даването на дихание от Бащата на цялото човечество ни дава живот (Йов 33:4).

Онова, което Бог даде на Адам, не беше славен ангел, който да живее в тялото му, създадено от пръст. Ако беше така, какво нещастие щеше да бъде това за човешките същества! Не, беше просто ЖИВОТ. След като бе оформил човека, Бог му даде живот. Когато човекът се лиши от правото си да живее, Бог му каза, че трябва да се върне в земята, от която беше взет (Битие 3-та гл.).

И така, когато Адам затвори очи в смърт, великият Създател пое отново под собствената Си закрила онзи живот, който Адам отдаде. Бог възнамерява човеците да оживеят отново. Той държи всичко в Своята ръка, докато настане часа, да им даде живот втори път. Исус каза, че отдал живота Си, за да го приеме отново (Йоан 10-та гл.). И така, когато умря, Той предаде Духа Си – или живота Си – в ръцете на Своя Отец.

Адам имаше този живот от Бога. Ние имаме своя от Адам. Адам сам се лиши от правото си да живее; по принцип Бог никога нямаше да му отнеме жизненото дихание, чрез което беше оживотворен. След като то беше взето от него, той има́ също толкова живот, колкото имаше преди да му беше дадено, по-точно изобщо никакъв. След като онова, което Бог вдъхна в ноздрите му, беше взето от Начинателя на неговото съществуване, то имаше също толкова мисъл и знание колкото и преди да бъде дадено на Адам, с други думи изобщо никакво знание.

Той не вложи в Адам живо, съзнателно, организирано същество от слава, а след като човекът бе създаден от пръстта, Бог вложи в него принципа на живота, т. е. Той го оживотвори.

Нашият живот идва от Адам. Той не е нетленен живот. Фактите са твърде осезателни, че да приемем това за себе си. Животът се предава от родители на деца. Какво огромно множество живи същества погиват, без да видят светлината, т. е. преди изобщо да се родят. При все това те са имали живот. Така че е налице живот в онова, което предшества съществуването на ембриона. Но във всичко това няма безсмъртие. Не можем да вземем от първия Адам онова, което сам не притежаваше, за да го даде. Нито пък можем да намерим в смъртта, която е плод на греха, вратата, която води обратно към онзи рай, за изгонването ни от който стана причина грехът. Но благодаря на Бога, че вторият Адам може да ни даде живот, който никога да не приключи.