Какво представлява белегът на звяра?

Джоузеф Харви Уагонър – баща на Елиът Уагонър

     Относно Божия печат предоставихме от Писанията свидетелството на самия Господ. От друга страна ще позволим на папството да говори само за себе си, що се отнася до това, което предлага като особено доказателство или знак/белег за своята власт и сила. Тъй като съботата е знак, че Бог е създател на всичко, най-високата претенция за власт би била, някой да дръзне да изтика настрана този знак и да го замести със свой собствен. А доказателството би се укрепило, ако този друг знак стоеше в пряк противовес на Божия знак. Откриваме, че точно такъв е случая със знака на звяра. Католическата църква претендира, че има правото да прави греховно това, което Бог изрично е позволил, а добродетел и християнски дълг онова, което Бог изрично е забранил. Каква по-висша сила може да има на небето и земята от силата, да се анулират законите на Всевишния, да се заема положение на съдия спрямо предписанията на Всемогъщия. Че това е така, е известно на целия свят.

     Когато Лъв III бил обвинен в подхранване на зли кроежи против правата на народа, Карл Велики свикал съдебен процес, за да изслуша обвиненията, но съдиите единодушно заявили, че не се осмеляват да изслушват апостолическия престол – главата на всички Божии църкви. Те считали Лъв за първосвещеник, назначен да съди всички, и че самият той не може да бъде съден от никой човек. Тогава папата приветствал Карл като император на Рим. „Църковни проучвания“ на Робинсън“ докладва този обмен на реплики (стр. 172, 173) и казва:

     „Карл беше поласкан от названието, но главната чест принадлежеше на папата. Титлата император е само сянка, същността е, да бъде някой над закона“.

     Тази е правилна оценка на сравнителните положения, заемани от императори и папи в продължение на много векове. Но да бъде някой над човешките закони и преценка, беше далеч по-долу от амбицията на заемащите папския стол. Те трябваше да стоят по-горе от всеки закон – било то човешки или божествен. Вероятно това щеше да бъде счетено за сурово осъждение, ако те не бяха предявили открито тази претенция и не биха се хвалили с нея като свое право.

     На Трентския събор беше повдигнат въпроса, как трябва да посреща Римската църква протестантите по темата за традициите и Писанията. В „Канон и традиция“ на Холцман (стр. 163) се казва:

„На 18 януари 1562 г., на Трентския събор архиепископът на Реджио открито заяви в реч, че традицията стои по-високо от Писанията. Авторитетът на църквата не можел да бъде (и вече не бил) обвързван от авторитета на Писанията, понеже църквата била – не въз основа на Христовия авторитет, а на своя собствен – променила съботата в неделя“ (Le Plat, I, 309-314, Council of Trent).

     Докладва се, че при диспута си с реформаторите д-р Ек казал: „И накрая, властта на църквата над Писанията произлиза от факта, че църквата – почиваща на пълнотата на дадената й силата – е направила промени при определени предписания на Писанията, защото въпреки съботната заповед, неделята е заела мястото на съботата“ (Eck’s Loci, I, 15).

     Така изглежда, че винаги, когато католически власти пожелаят да предоставят изобилни доказателства за голямата власт на църквата, те се позовават на акта на промяна на съботата в неделя, в противовес на ясната заповед на Бога. Тяхното свидетелство е дори още по-пряко от представеното тук. В католическо произведение със заглавие „Сбито изложение на християнското учение“ неделната институция е изложена като доказателство за голямата власт на църквата и като онзи обред, при който протестантите отдават почит на нейната власт, въпреки своята изповед на вярата. Казва се:

     „Въпрос: Как доказвате, че църквата има власт да заповядва празници и свети дни?

     Отговор: Чрез самия акт на промяна на съботата в неделя, който протестантите допускат, следствие на която неволно си противоречат, като пазят строго неделята, а нарушават повечето други празници, наредени от същата църква.

     Въпрос: Как доказвате това?

     Отговор: Понеже пазейки неделята те признават властта на църквата да постановява празници и да заповядва пазенето им под заплаха, че неспазването им е грях…”.

     Тук неделята е представена като достатъчно доказателство, че църквата притежава власт, да превръща в грях онова, което Господ не е говорил. Повече от това, да превръща в грях, достоен за проклятие, вършенето на онова, което Господ изрично е наредил. Господ заповяда да пазим съботния ден, но Лаодикийският събор обяви, че пазещите съботата в предпочитание пред неделята трябва да бъдат прокълнати и отлъчени от Христос. Така открихме, в предписанията на тази църква – институция, пълна противоположност на Божия знак – е представена като знак на Неговата сила. Ако това не е белега на звяра, какво би могло да е? А, ако някой акт на дързост би могъл да призове за въздаяние от небето, защо да не е този? Ако я следваме в тази й дързост против Божиите заповеди, как ще се срещнем с нея в последния ден? Нека третата ангелска вест от Откр. 14-та гл. бъде предупреждението за нас по този въпрос.

     В пророчеството на Даниил е представено, че същата тази сила ще замисли да промени времена и закони (Дан. 7:25). Тук виждаме изпълнението в твърдението на тази църква, че притежава властта да променя най-висшите закони на Безграничния. Именно това, повече от всичко друго, идентифицира тази сила като „човека на греха“, за който се говори във 2 Сол. 2:3 – онзи човек на беззаконието, човекът, който е против всеки закон, поставящ се над всеки закон. В това той наистина въздигна себе си по-горе от Бога, като притежаващ авторитета да анулира Божиите постановления. Той е не само грешен човек, защото има множества такива в света. Той е такъв, какъвто Писанието казва, че е – човекът на греха. Той търгува с греха, претендира, че превръща погрешното в правилно и правилното в погрешно, понеже със сигурност не може да има по-висш стандарт за правилно и погрешно от Божия закон, а именно това той се опитва да преобърне. Така в неговите ръце грехът изгубва греховността си и под неговия допир добродетелта вече не е красива. Всяка дума от това силно обвинение е напълно оправдана от високомерните претенции, предявявани от църквата, че стои над от Писанията и по-горе от всеки закон.

     J. H. Waggoner, „From Eden to Eden“, pp 219-222