Основни принципи от 1872 г.
Ние вярваме:
I. Че има един Бог – личностно, духовно Същество,
Създател на всичко – всемогъщ, вездесъщ и вечен; безкраен в мъдрост, святост, справедливост, благост, истина и милост; непроменим и присъстващ навсякъде чрез Своя представител Светия Дух – Стар завет: Изхoд 20:2-3; Втoр. 6:4; 4:35; Псалм 83:18; Исая 42:8; 43:10-11; 45:5-6; Мал. 2:10; Псалм 139:7. Нов завет: Йоан 17:3; Деян. 3:13, 26; Йоан 4:22-23; 1 Кор. 8:4-7; 11:3; Гал. 3:20; Ефес. 4:6; 1 Тим. 2:5; Яков 2:19.
II. Че има един Господ – Исус Христос, Син на вечния Отец –
Този, Чрез Когото Той сътвори всичко, и чрез Когото всичко се сплотява; че Той взе на Себе Си естеството на Авраамовото потомство за изкуплението на падналата раса; че пребивава сред човеците – пълен с благодат и истина; живя като пример за нас, умря в жертва за нас, бе възкресен за наше оправдание и се възнесе, за да бъде наш Ходатай в небесното светилище, където чрез заслугите на пролятата Си кръв гарантира опрощение и оправдание на греховете на всеки, който с покаяние идва при Него; че в заключителната част от работата Му като Свещеник, преди да заеме престола Си като Цар, Той ще извърши изкупление за греховете на всички; те ще бъдат заличени (Деян. 3:19) и отнесени вън от светилището, подобно свещеническата служба на левитите, която предзнаменуваше сянково и образно службата на нашия Господ в небето (Виж Левит16 гл.; Евреи 8:4, 5; 9:6, 7; 2 Йоан. 1:3).
III. Че Свещените писания на Стария и Новия завети,
дадени чрез божествено вдъхновение, съдържат пълното откровение на Неговата воля за човека, и са единственото безпогрешно правило за вяра и практика.
IV. Че постановеното в християнската църква кръщение
трябва да следва вяра и покаяние – акт, чрез който възпоменаваме Христовото възкресение, тъй като изявяваме вяра в Неговото погребение и възкресение, а чрез това и във възкресението на всички светии в последния ден; че никой друг метод не представя тези факти по-уместно, отколкото предпи́сания от Писанията, а именно чрез потапяне (Римл. 6:3-5; Кол. 2:12).
V. Че новорождението представлява цялостна промяна,
необходима, за да бъдем направени годни за Божието царство. То се състои от две части: първо, промяна чрез обръщане и практикуване на християнски живот (Йоан 3:3, 5) и второ, физическа промяна при Второто пришествие на Христос, при която ако сме мъртви, ще бъдем възкресени в нетление, а ако сме живи – ще бъдем изменени в безсмъртие в една минута, в миг на око (Лука 20:36; 1 Кор. 15:51, 52).
VI. Че пророчествата са част от Божието откровение към човека;
че са включени в Писанието, което е полезно за поука (2 Тим. 3:16) и е предназначено за нас и за чадата ни (Втор. 29:29); че са достатъчно недосегаеми, за да бъдат обгърнати в непроницаема тайнственост, понеже са онова, което в особена степен прави Божието слово светилник за нозете ни и виделина на пътеката ни (Псалм 119:105; 2 Петр. 1:19); че над онези, които ги изучават, е произнесено благословение (Откр. 1:1-3); и че трябва да бъдат достатъчно разбирани от Божиите люде, за да им посочват мястото в световната история и особените задължения, изисквани от ръцете им.
VII. Че световната история от конкретни дати в миналото,
издигането и падането на империи, и хронологичната последователност на събитията до установяването на Божието вечно царство е очертана в множество големи пророчески вериги, и че всички те сега са изпълнени, с изключение на заключителните събития.
VIII. Че учението за обръщането на света и земен милениум (1000-годишно царство на мир на земята)
е басня на тези последни дни, предназначена да приспи човеците до състояние на плътска сигурност, и да причини постигането им от Великия ден на Господа като от крадец нощем (1 Сол. 5:3); че Второто пришествие на Христос ще предшества (няма да следва след) милениума, защото, докато Господ се яви, папската сила ще продължи да съществува с всичките си мерзости (2 Сол. 2:8), житото и плевелите ще растат заедно (Матей 13:29, 30, 39) и злите и измамни човеци ще стават все по-лоши и по-лоши, както докладва Божието слово (2 Тим. 3:1, 13).
IX. Че грешката на адвентистите през 1844 г. се отнасяше за събитието,
което трябваше да се състои тогава, а не за време; че не е даден пророчески период, който да достига до Второто пришествие; че най-дългият период – 2300 денонощия от Дан. 8:14 – завърши през 1844 г. и ни отведе до събитие, наречено „очистване на светилището“.
Х. Че светилището на Новия завет е Божията скиния в небето,
за която говори Павел в Евреи 8-ма гл., и в която нашият Господ, като велик Първосвещеник, е Служител; че това светилище е антитип на Моисеевата скиния, и че свещеническата служба на нашия Господ, свързана с него, е антитип на службата на юдейските свещеници в миналото (Евр. 8:1-5); че тя, а не земята е светилището, което трябваше да бъде очистено в края на 2300-та денонощия, както в типа, с влизането на първосвещеника в Светая Светих, за да завърши цикъла от служби, свързани с него, чрез правене изкупление и отстраняване от светилището на греховете, прехвърлени на него посредством службата в първото отделение (Левит 16 гл.; Евреи 9:22, 23); и че това дело в антитипа, започнало през 1844 г., се състои в действителното заличаване на греховете на вярващите (Деян. 3:19) и заема кратък, но неопределен период от време, в края на който делото на милост за света ще бъде завършено, и ще се осъществи Второто пришествие на Христос.
XI. Че Божиите нравствени изисквания са еднакви за всички човеци по всяко време;
че те се съдържат в сбит вит в заповедите, изговорени от Йехова от Синай, издълбани върху две каменни плочи и съхранени в ковчега, наречен в последствие „ковчег на завета“ (Числа 10:33, Евреи 9:4 и т. н.); че за този неотменим и вечен закон, препис на плочите в ковчега в истинското светилище във висините, също наречен „ковчег на Божия завет“, се казва, че при зазвучаването на седмата тръба „Божият храм на небето се отвори и в храма се видя ковчегът на Неговия завет“ (Откр. 11:19).
XII. Че четвъртата заповед на този закон изисква да посвещаваме седмия ден на всяка седмица – събота –
на въздържане от собствения си труд и извършване на свещени и религиозни задължения; че това е единствената седмична събота, позната ни от Библията – деня, който бе отделен за свята употреба, преди раят да бе изгубен (Битие 2:2, 3), и който ще бъде съблюдаван във възстановения рай (Исая 66:22, 23); че фактите, на които се основава тази съботна институция, я ограничават до седмия ден, тъй като те не са валидни за никой друг ден; и че изразът „юдейска събота“, прилаган за седмия ден, и „християнска събота“ – прилаган за първия седмичен ден, са названия, измислени от човеци – небиблейски и по значение погрешни.
XIII. – Че човекът на греха, папството, е замислил да промени времена и закони (Божия закон – Дан. 7:25)
и е подвел почти целия християнски свят във връзка с четвъртата заповед. Относно това от пророчествата научаваме за реформа сред вярващите точно преди Христовото пришествие. Исая 56:1, 2; 1 Петр. 1:5; Откр. 14:12.
XIV. Че тъй като естественото или плътско сърце е във вражда против Бога и Неговия закон,
тази вражда може да се покори само чрез радикална трансформация на чувствата, размяна на несветите принципи със свети; че такава промяна следва след покаяние и вяра; че тя е особеното дело на Светия Дух и се състои в обновяване или обръщане.
XV. Че понеже всички са нарушили Божия закон
и не могат сами по себе си да отдадат покорство на Неговите справедливи изисквания, ние разчитаме на Христос – първо, за оправдание от миналите ни нарушения и второ, за благодат, чрез която да отдаваме приемливо покорство към Неговия свят закон в бъдеще.
XVI. Че беше обещано Божият Дух да се изяви в църквата чрез определени дарби,
изброени конкретно в 1 Кор. 12-та гл. и Ефес. 4-та гл.; че тези дарби не са предназначени да изместят или заемат мястото на Библията, която е достатъчна да ни направи мъдри за спасение повече, отколкото Библията може да заеме мястото на Светия Дух; че при конкретизиране на различните канали на Неговото действие, този Дух просто е обезпечил собственото Си съществуване и присъствие сред Божия народ в края на времето, за да води до разбиране на онова слово, което бе вдъхновил; да убеждава за грях и да издейства трансформация в сърцето и живота; и че онези, които отхвърлят мястото и действието на Духа, явно отхвърлят онази част от Библията, която му приписва това място и положение.
XVII. Че Бог, в съответствие с разнообразните Си отношения към расата, изпраща вест за приближаването на Второто пришествие на Христос;
че това дело се символизира от трите ангела в Откр. 14-та гл., последният от които представя дело на реформа във връзка с Божия закон, така че Неговите люде да придобият пълна готовност за това събитие.
XVIII. Че времето на очистване на светилището (виж параграф X),
успоредно с времето на прогласяването на третата вест е време на Изследователен съд – първо, на мъртвите, а при приключването на благодатното време и на живите, за да се определи кой от множествата, спящи сега в пръстта на земята, са достойни да вземат участие в първото възкресение, и кои от нейните живи множества са достойни за преселване – точки, които трябва да се определят преди Господ да се яви.
XIX. Че гробът, към който всеки роден се е запътил,
изразен чрез еврейската дума „шеол“ и гръцката дума „хадес“, е място на тъмнина, в което няма работа, помисли, мъдрост или знание (Екл. 9:10).
XX. Че състоянието, в което изпадаме при смъртта,
е състояние на мълчание, бездействие и пълна несъзнателност (Псалм 146:4; Екл. 9:5, 6; Дан. 12:2 и др.).
XXI. Че от тази тъмница на гроба човечеството ще бъде изведено чрез телесно възкресение,
като праведните ще вземат участие в първото възкресение, което ще се състои при Второто пришествие на Христос, а нечестивите – при второто възкресение – хиляда години по-късно (Откр. 20:4-6).
XXII. Че при последната тръба живите праведни ще бъдат изменени за един миг, в мигване на око,
а възкресените праведни ще бъдат грабнати, за да посрещнат Господа във въздуха и така бъдат винаги с Господа.
XXIII. Че така обезсмъртени ще бъдат отведени в небето, в Новия Иерусалим – дома на Отец,
в който има много обиталища (Йоан 14:1-3) – където ще царуват с Христос хиляда години, като ще съдят света и падналите ангели, т. е. ще определят наказанието, което да бъде изпълнено над тях в края на хилядата години (Откр. 20:4; 1 Кор. 6:2, 3); че през това време земята е пусто и хаотично място (Ерем. 4:20-27), в началото описано с гръцкия термин „абисос“ или бездънна яма (превод на Септуагинтата на Битие 1:2); че там Сатана е ограничен за хилядата години (Откр. 20:1, 2) като на сцена на разрухата, която е извършил във вселената и уместно предоставена му за определено време за негова мрачна тъмница, а накрая място на окончателната му екзекуция (Откр. 20:10; Мал. 4:1).
XXIV. Че в края на хилядата години Господ слиза заедно със Своя народ и Новия Иерусалим (Откр. 21:2),
нечестивите мъртви са възкресени, излизат на повърхността на все още необновената земя; събират се около града, стан на светиите (Откр. 20:9) и огън слиза от Бога от небето, и ги изпояжда (Авдий 15, 16) – и корен, и клонки (Мал. 4:1) – и стават, като че не са били. При това вечно унищожение от присъствието на Господа (2 Сол. 1:9) нечестивите се срещат с вечното наказание, с което са били заплашвани (Матей 25:46). Тази е погибелта на нечестивите човеци, като огънят, който ги пояжда е, за който „сегашните небеса и земята“ са пазени; той ще разтопи със силата си даже стихиите и ще очисти земята и от най-дълбоките петна от проклятието на греха (2 Петр. 3:7-12).
XXV. Че новите небеса и земя ще изникнат чрез силата на Бога от пепелта на старите
с главен град и столица Новия Иерусалим, за да бъдат вечно наследство на светиите – мястото, където праведните ще живеят довека (2 Петр. 3:13; Псалм 37:11, 29; Матей 5:5).
