Голямата заповед

Урия Смит

     В Матей 22:35-40 ни е даден доклад за разговора между Христос и някой си законник, който дошъл при Него да Го изпита, казвайки:

„Учителю, коя е голямата заповед в закона? А Той му рече: „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Това е голямата и първа заповед. А втора, подобна на нея, е тая: „Да възлюбиш ближния си, както себе си“. На тия две заповеди стоят целият закон и пророците“.

     Думите „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце…“ са цитирани от Втор. 6:5, а думите „Да възлюбиш ближния си, както себе си“ – от Левит 19:18. Първите Христос нарича „голямата и първа заповед“, а другите – „втората заповед“. Тези са заповедите в закона. И… защото Христос не цитира от Декалога, някои биха заявили, че следователно Декалогът не е в някакъв забележителен и особен смисъл „Божи закон“.

     Законникът зададе само един въпрос: „Kоя е голямата заповед в закона“? В отговора Си Христос надхвърли въпроса и така ни дава да разберем, че обхваща цялата тема, която се включва в него. По този начин Той казва, коя е „голямата заповед“ и ни съобщава допълнителната информация, че тази е „първата“, че към системата принадлежи още една, която е „втората“, и че тази втора е подобна на първата, т. е., „Да възлюбиш ближния си, както себе си“, която обхваща същия велик принцип на любовта, като само й придава друго направление. В първата любовта ни е насочена към Бога, а във втората – към ближния ни. Тези два принципа обхващат целия закон, за който говори Той, понеже, ако имаше трета, логиката на ситуацията щеше да Го е заставила да я заяви.

     Следователно дългът да обичаме Бога и съчовеците си е темата, която Той разглежда, отговаряйки на въпроса на законника. При заявяването тези принципи Той не цитира от Декалога. Така ли е? – Да, но те нямат никаква връзка с Декалога? Не – казва опонентът – те са цитирани от Мойсеевия закон. Но Мойсеевият закон е отменен от и чрез Христовата смърт. Бяха ли и тези принципи отменени? Могат ли даже за миг да престанат да съществуват? Как би могъл някой да предположи, че приковаването им на кръста е тайна за нас? Замислете се върху това! Приковаването на кръста на принципите на любовта към Бога и човека и заличаването им като нещо, което е „против нас“ и „противно на нас“ (Кол. 2:14), е абсурдно.

     Каква, тогава, е връзката на тези принципи с Декалога? – Те са просто резюме на двете каменни плочи. Да вземем принципа за любовта към Бога. Нека всеки се опита да го формулира в конкретни заповеди, като отправяме предизвикателство към него, да не прави това с нищо по-малко от първите четири заповеди от Декалога, и да покаже, че се изисква още нещо. Трябва да отдадем на Бога върховното положение, да не Го окарикатуряваме с никакви изображения или идоли, да освещаваме Неговото свято име и да посвещаваме Неговото време – светата събота – за такива употреби, каквито Той конкретизира. Когато Го обичаме от все сърце, ние ще вършим тези неща. Да правим по-малко, означава да не изпълняваме изискването и в обхвата на възможностите ни не се включва правенето на повече. И обратното, когато правим всички тези неща от сърце и с дух, който единствено съставлява истинско покорство, ние Го обичаме с цялото си сърце. Така е и при втория принцип – любовта към ближния ни. В мига, в който се опитаме да го пренесем в конкретните си задължения, ние се оказваме записващи последните шест заповеди от Декалога. Не трябва да правим по-малко, не можем и да ги надхвърлим, защото те обхващат всички социални отношения и задължения на живота.

     Следователно пред себе си имаме два велики факта:

     1) Когато се опитаме да формулираме главните задължения, включващи се в двата велики принципа на „любов към Бога“ и „любов към човека“, с неумолима сигурност сме ограничени до изложение на Десетте заповеди, понеже нищо друго няма да ги изрази;

     2) След като сме заявили Десетте заповеди, сме принудени да спрем, понеже тези по-висши задължения, обхващащи всички по-дребни от същия вид, обгръщат цялата почва.

     Тук любовта има област, която е изцяло нейна. Тя може да бъде онагледена като:

„любов към Бога“ – първите четири заповеди и „любов към човека“ – последните шест заповеди

     Принципите, развити в тези заповеди, обхващат възможно всяко отношение и всяко възможно задължение на човешкото семейство, извън онези задължения и служби, които са необходими от навлизането на греха. Защо човеците (няма да кажем „не могат“, а) не желаят да видят, че тук е налице един род отношения и задължения, толкова различни по естество, и така отчетливи от второстепенните задължения, произлизащи от промененото отношение на човека спрямо Бога, когато стана грешник, колкото разликата между светлината от тъмнината е нещото, което няма да се опитваме да обясним, защото е факт.

     Когато Бог слезе на Синай, за да заяви волята Си в ушите на човеците, Той не се ограничи до заявяване на двата велики принципа на любов към Бога и човека, а заяви конкретните задължения, включващи се в тези принципи. Но принципите, облечени с покривалото на вечна неотменимост, съществуваха заедно с тях в тяхното възвишено положение на почит и власт в цялата Моисеева епоха, както бяха съществували и преди. След като положението на нещата е такова, учудващо ли е, че на Моисей често му се удаваше случай да ги споменава във връзка със системата, чийто служител беше? Щеше да бъде странно, ако не беше така. Но такова споменаване не ги правеше част от неговата система, не ги прехвърляше в сенките, за да срещнат своята същност в Христос (Кол. 2:17), не ги правеше слаби и непотребни принципи, които Христос трябваше да отмени (Евреи 7:18). Следователно няма значение от коя част на Стария завет Христос е цитира Своите изявления. Това не променя естеството им, нито пък разрушава факта, че те са само въплъщение на самите Десет заповеди.

     „Освен това нашият Господ заяви отношението, което имат тези принципи към заповедите, като веднага допълни: „…на тия две заповеди се крепи целият закон…“ (думата „кремануми“ се дефинира като „увисвам на“, „отнасям се за“), като върховен принцип“ (Матей 22:40; Багстър).

     Замолваме читателя да размисли, какъв отговор можеше да даде Христос на въпроса на законника, различен от този, който даде. Въпросът призоваваше за заявяване на най-висшия и най-свещен принцип, включващ се в закона. Това веднага ни отвежда в областта на нравствените задължения, които заемат първо място в списъка със задълженията, и особено до задълженията, които дължим на Бога, които са най-висши в тази група. Но, казва антиномистът (отричащият закона – бел. на прев.), ако Десетте заповеди са Божия закон, защо Христос не цитира от Декалога? Поради много очевидната причина, че щеше да бъде напълно погрешно да се прави разлика между законите, които попадат под един и същи принцип; но, както вече видяхме, има четири, които попадат под принципа за любов към Бога и шест, които принадлежат на принципа за любов към човека. Да се цитира, който и да е от тези сам по себе си, би било само частично и несъвършено представяне на темата. Какво прави Той? – Взема четирите заповеди, които конкретизират нашия дълг към Бога, обобщава ги във великия принцип, от който произлизат всички те, и към който в еднаква степен принадлежат – любовта към Бога – и казва, че това е първата и голяма заповед. Тогава взема последните шест, обобщава ги в един принцип, любовта към ближния, второстепенен само спрямо другия и казва, че тази е втората. Това обхваща цялата почва и включва само Декалога, и нищо повече. Колко красив и възвишен беше отговорът на Христос! Това беше десет пъти по-силно свидетелство за Декалога, отколкото, ако се беше ограничил до само едно от отделните му предписания.

     Символичните служби на Моисеевата система през всичките векове преди Христос бяха само второстепенни задължения, извиращи от нарушенията от човека на неговите нравствени задължения. Всички задължения, особени за евангелието, са от същото естество. В известен смисъл пророчествата също се крепят на тези два велики принципа, понеже са само прогласяване на начините, по които Бог възнамери да действа, за да доведе най-накрая всяко нещо в хармония с тях, като събра и премахна всички неща, които им противоречат като нарушения и не могат да бъдат търпени в Неговото царство.

     Че Христос не посочваше Моисеевия закон е очевидно от поредността, в която представя тези принципи, като нарича любовта към Бога първи принцип, а любовта към човека – втори. В Моисеевите книги те не са дадени така и нямат такава номерация. Там нареждането „да възлюбиш ближния, както себе си“ е първо и дадено 31 години преди да бяха изговорени думите: „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Това показва, че те бяха само коментар на Моисей пред Израил относно нравствения закон, който Бог им даде или обобщение на принципите, както Христос ги споменава. Но Христос съобщава техния ред и важност един спрямо друг.

     Яков коментира същата тема и казва, че законът „Да възлюбиш ближния, както себе си“ е царски закон и показва, че този закон се състои от подробности, две от които са: „Не прелюбодействай“ и „Не убивай“, като така демонстрира факта, че говори за Декалога, извеждайки на преден план две от неговите предписания (Яков 2:8, 11). Този закон ще съди хората накрая, колкото и много да се стремят, да го избегнат сега (Яков 2:12). И когато се изправят лице в лице с този закон пред Божия съд, ще се опитат да посочат извинения, чрез които да оправдаят нарушаването на неговите изисквания, вината на хода на действие, който са следвали, но отчаянието на душите им ще ги оставят безмълвни.

     Bible Adventism, pp 52-64.